„УЗНИК”
Гавриил Степанович Батеньков (1793-1863 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
ЗАТВОРНИК
Не знам години дълги как
лежах в гробовната тъмница...
Духът ми горд бе волна птица,
в небето устремила бяг.
В четвъртък, вчера –
полудях,
пирон към гърлото си свърнах.
В Твореца милост не видях –
обрече ме на пир всекървав!
Не стана:
земният масив
се олюля със страшна сила.
Изпусна
гвоздея ръждив
дланта ми слаба и немила.
Разлюшквам каменен чувал –
като дете в уютна люлка...
Неистово се смея мълком
и плача в горестна печал.
На края е, преди да съмне,
среднощният ми зъл кошмар.
Но тлее пак душевна жар
сред мен, нещастен безразсъдник!
Надуват стихове глава,
любимия си гвоздей взимам
и на стена неумолима
редя заветните слова:
„Изпитах радости и скърби,
по пътя камък ме лъсти.
Ковчеже-люлка, ти прости,
гробовната ми примка скърца.”
Но не!
Защо бълнуваш ти?
Ще ме дочакат дните мене!
Години
с хиляди беди
все още са ми отредени...
Небе лазур,
душа крещи,
ден пролетен безцелно стене.
Високо чело не мръщи,
мой паднал гений!
Паднал гений...
В небесния над Нева храм
зората ален лъч излъчи,
в килия глуха нейде там
затворник подивял се мъчи.
Ударения
ЗАТВОРНИК
Не зна́м годи́ни дъ́лги ка́к
лежа́х в гробо́вната тъмни́ца...
Духъ́т ми го́рд бе во́лна пти́ца,
в небе́то устреми́ла бя́г.
В четвъ́ртък, вче́ра – полудя́х,
пиро́н към гъ́рлото си свъ́рнах.
В Творе́ца ми́лост не видя́х –
обре́че ме на пи́р всекъ́рвав!
Не ста́на: зе́мният маси́в
се олюля́ със стра́шна си́ла.
Изпу́сна гво́здея ръжди́в
дланта́ ми сла́ба и неми́ла.
Разлю́шквам ка́менен чува́л –
като дете́ в ую́тна лю́лка...
Неи́стово се сме́я мъ́лком
и пла́ча в го́рестна печа́л.
На кра́я е, преди́ да съ́мне,
средно́штният ми зъ́л кошма́р.
Но тле́е па́к душе́вна жа́р
сред ме́н, нешта́стен безразсъ́дник!
Наду́ват сти́хове глава́,
люби́мия си гво́здей взи́мам
и на стена́ неумоли́ма
редя́ заве́тните слова́:
„Изпи́тах ра́дости и скъ́рби,
по пъ́тя ка́мък ме лъсти́.
Ковче́же-лю́лка, ти́ прости́,
гробо́вната ми при́мка скъ́рца.”
Но не́! Зашто́ бълну́ваш ти́?
Ште ме доча́кат дни́те ме́не!
Годи́ни с хи́ляди беди́
все о́ште са ми отреде́ни...
Небе́ лазу́р, душа́ крешти́,
ден про́летен безце́лно сте́не.
Висо́ко че́ло не мръшти́,
мой па́днал ге́ний! Па́днал ге́ний...
В небе́сния над Не́ва хра́м
зора́та а́лен лъ́ч излъ́чи,
в кили́я глу́ха не́йде та́м
затво́рник подивя́л се мъ́чи.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Гавриил Батеньков
УЗНИК
Не знаю, сколько долгих лет
Провел в гробу моей темницы...
Был гордый дух вольнее птицы,
Стремящей в небо свой полет.
Вчера, в четверг.
Мой ум померк,
Я к горлу гвоздь приставил ржавый.
Творец мольбы мои отверг –
Вершись же смело, пир кровавый!
Не довелось:
Земная ось
Качнулась с силою чрезмерной.
Все затряслось,
И выпал гвоздь
Из длани слабой и неверной.
Качаюсь в каменном мешке –
Дитя в уютной колыбели...
Смеюсь в неистовом весельи
И плачу в горестной тоске.
Час предрассветный. На исходе
Угарной ночи кошемар.
Нет, не погас душевный жар
Во мне, несчастном сумасброде!
Стихами пухнет голова,
Я отыскал свой гвоздь любимый
И на стене неумолимой
Пишу заветные слова:
„И слез и радости свидетель,
Тяжелый камень на пути.
Мой гроб и колыбель, прости:
Я слышу скрып могильных петель”.
Но нет же, нет!
К чему сей бред?
Еще мне жить, дождаться воли!
Десятки лет
И сотни бед
Мне суждены в земной юдоли...
Небес лазурь
Душевных бурь
Тщета затмила в день весенний.
Чела высокого не хмурь,
Мой падший гений!..
Падший гений...
Светлеет небо над Невой,
Авроры луч зажегся алый,
А где-то в камере глухой
Томится узник одичалый.
20-40-е годы ХIХ в.
---------------
Руският поет и писател Гавриил Батенков (Гавриил Степанович Батеньков) е роден на 25 март/5 април 1793 г. в гр. Тоболск. Участник е в Отечествената война от 1812 г. и в задграничните походи на руската армия през 1813-1814 г., подполковник от корпуса на инженерните войски, 18 пъти е раняван, попадал е във френски плен. Декабрист, бори се за ликвидацията на крепостното право и за конституционна монархия, участвал е в разработката на плана за въстанието от 1825 г.; изпратен е на каторга в Петропавловската крепост (1827-1846 г.). През 1856 г. е амнистиран. Издава стихосбирката „Одичалый” и книгата „О египетских письменах” (1824 г.), автор е на обширно творчество (особено внимание заслужава „Повесть собственной жизни”), публикувано чак след смъртта му. Умира на 29 октомври/10 ноември 1863 г. в с. Петришчево, близо до Калуга.